СТАТИИ · Аутизъм

21/03/2017 19:14 Статии
Аутизмът или "съществуване в собствен свят" като диагноза отразява сложна съвкупност от емоционални и поведенчески особености на човека, сред които са емоционална студенина, безразличие към света като цяло, активно бягство от контакти с околните хора, демонстративно и трайно затваряне в себе си. Аутизмът е неврологично заболяване, чиито причини все още не са напълно известни.Счита се, че децата с аутизъм имат недоразвити области в малкия мозък и в някои дялове на главния мозък.

Аутизмът се появява в ранното детство. Той засяга начина, по който комуникира човек и ограничва способностите му да установява пълноценна връзка с другите, да изгражда приятелства, да изразява привързаност, или да разбира чувствата на другите около себе си. Симптомите на аутизма се проявяват обикновено още през първите 3 до 5 години от живота на детето. Състоянието засяга повече момчета, отколкото момичета. Диагнозата аутизъм се поставя въз основа на специално разработени скали за наблюдение. Тежките прояви на аутизъм в поведението на засегнатите деца стават забележими между една и три години.

Причината за това заболяване все още е неизвестна. Учените вярват, че аутизмът е неврологично разстройство, което засяга функционирането на мозъка. Сканирането на мозъка на хора с и без аутизъм разкрива разлики в структурата и формата на мозъка на всеки от тях. Установени са промени в множество мозъчни области, в които нервните клетки са много по- малки от нормалните и осъществяват много къси връзки с други нервни клетки, а наличието на дълги и сложни нервни връзки е задължително условие за пълноценна и многостранна умствена дейност. Днес със сигурност е установено, че аутизмът не е психоза, нито форма на емоционалното разстройство или детската шизофрения. Аутизмът е разстройство на развитието, включващо когнитивен дефицит и имащо общи черти с другите разстройства, но със специфична симптоматика, засягаща речта и общуването.

Аутизмът се отличава с три основни характеристики: Качествени нарушения в социалното взаимодействие Качествени нарушения във вербалното и невербално общуване Стеснен репертоар от дейности и интереси В допълнение към това можем да добавим,че при аутистичните деца е налице вродена невъзможност да общуват адекватно и да реагират съобразно ситуацията. Типичен белег при тези деца е липсата на контакт "очи в очи". Погледът има се рее, не демонстрират никакво отношение към другите. Боравят по стереотипен начин с различни предмети, възприемат отделни части на човешкото тяло, без да могат да ги съотнасят към цялото. Не инициират и не подържат отношения с връстници, сякаш не забелязват присъствието им или активно ги отбягват.

Веднъж проявили интерес обаче, те могат да запомнят подробности за връстниците си, както и да демонстрират поразителна памет за минали събития. Голяма част от авторите смятат, че децата с аутизъм са с интелектуална недостатъчност. Има обаче доказателства, че децата с аутизъм показват по-добри резултати при манипулативни и визулни пространствени умения и при тестовете, изискващи незабавно възпроизвеждане на информация. Най- характерната черта при аутизма е липсата на привързаност и взаимовръзка с другите. Тези деца просто не разбират значението на подкрепата, която могат да получат. Привързаността им е не към другите, а към играчки, предмети, като всяко разместване предизвиква болезнено безпокойство и натрапчиво връщане към вече установения порядък. Игровата дейност на аутистичните деца, сравнена с тази на неаутистичните, е белязана с липса на въображаемост и символност. В техните игри липсва традиционните социални елементи.

Играта като дейност е стереотипна, стереотипно е и използването на играчките, но почти винаги те не ги използват според тяхното функционално предназначение. При децата с аутизъм речта обикновено е с ранно начало. Те назовават предмети, спонтанно изговарят думи, рецитират дълги и сложни стихотворения, но всичко това не служи за общуване с другите. Могат да повтарят ехолалично думи и фрази, без да ги разбират. Обикновено разбирането и използването им е ситуативно. Емоциите им обаче не съответстват на конкретната ситуация. Няма усет за реална опасност, но могат да изпаднат в паника и от напълно безопасни предмети и ситуации. Детето изглежда странно поради факт, че се отличава от другите деца на тази възраст.

Обикновено създава впечатление на затворено в някакъв друг свят, някакъв собствен свят и нищо не го впечатлява от реалния. Лицето му е застинало. То изглежда емоционално пасивно, раздразнително при смяна на обстановката, което демонстрира като негативизъм и отхвърля всякакъв опит за контакт от страна на околните. Аутистите са излючително чувствителни, добронамерени и талантливи, независимо дали другите виждат проявите на тези им качества или не. Както при повечето хора с някакви увреждания, за сметка на липсата на едни качества или способности, аутистите често притежават други развити в много по-голяма степен. Уникална е способността им да виждат и оценяват детайли, които на другите убягват.

Това пък им затруднява възприятието и погледа над общата картина на нещата. Те обръщат внимание и са перфектни изпълнители на дейности, които са в кръга на интересите им. Ако нямат мотивация да извършат дадена дейност или задача, трудно биха реагирали дори и на най-логичните доводи. Затова най-важното в контактите с тях е да се спечели с любов и постоянство тяхното доверие, да се намери подходящата форма за мотивация и тогава е много вероятно те да надминат очакванията на другите за тях.

Трудно е да се сложи общ знаменател за лицата от аутистичния спектър. Това което е характерно за едни е абсолютно необичайно за други, така че не може да се използва една и съща рамка. Необходим е индивидуален, професионален подход към всеки с проблеми в гореспоменатите области, бърза и навременна реакция с оглед прилагането на ранна и ефективна интервенция. Подкрепящата терапия е ефективна при някои случаи, но съществуват и много опасности, които са й присъщи. Ако интервенцията е предназначена за установяване на контрол, тя трябва да се сподели с детето, в противен случай чувството на безсилие ще бъде изострено.

Съществува риск контролът да се провежда изцяло от родителите (а родителите са в правото си да искат контрол при такава трудна ситуация) и независимо от умелата и задоволителна комуникация на детето (посредством "избухвания" или "предизвикателно поведение"), раздразнението остава нестихващо. Детето трябва да има поне ролята да започва или прекъсва този процес. Ако терапията се занимава с "обич" и изработване на привързаност, тогава тя може да бъде неподходяща. Независимо от това, че децата с аутизъм могат да изпитват привързаност и обич, те могат да не забелязват тези чувства по същия начин, както другите, или дори не разбират изобщо тези чувства. Това може да доведе до емоционално смущение, в отговор на което много хора с аутизъм описват чувствата като претоварващи. Да се атакува такъв индивид с подкрепяща терапия би могло да предизвика психологическа вреда. Освен това няма реална оценка защо такава терапия трябва да развие истинска привързаност.

Чрез уроци по вежливост (децата с аутизъм бързо се научават да съкращават тези неприятни взаимодействия чрез отпускане и споделен очен контакт), детето научава как, а не защо съществува поведение на привързаност. Възможно е в този случай очният контакт да се използва неподходящо. Необходимо е да се усвоят повече основни елементи на общуването (като "изражение на очите" и "споделено внимание"), преди да се премине към по-реципрочни взаиимоотношения. Подкрепящата терапия изглежда се опитва да заобиколи това изграждане и отива направо в междуличностните отношения.

Това е може би случай да се бяга преди умението да се ходи. При подкрепящата терапия съществува опасност детето да бъде лишено от някоя форма на общуване, която то е намерило за ефективна. Това не означава да се каже, че "избухванията" са приемливи форми на общуване, но функцията, на която те служат, трябва да се разгледа и да се преподадат алтернативни начини за изразяване на намерения или нужди, отколкото да се елиминира поведението като цяло. Подкрепящата терапия не служи на детето за функционираща комуникативна цел. Тя не е предизвикана или контролирана от детето. Ако детето плаче, защото не може да се справи с емоционалното или сетивното натоварване, което то изпитва в този момент, изглежда логично присъединяването към тези чувства да бъде увреждащо. Подобно на аутистичното запаметяване на редица обществени условности и правила, детето може да се научи да отговаря и на подкрепящата терапия по изисквания от него начин.

Това обаче може да стане на твърде повърхностно ниво. Преминаването "напряко през течението" вероятно ще лиши детето от възможността да изучи обществените взаимоотношения по достъпен за него начин. Вместо това то може да го замени чрез научаване на репликите, които най-добре ограничават нежелания процес. Има смисъл да се спомене, че подкрепящата терапия е нежелана за повечето деца с аутизъм, въз основа на това, че в отговор на интервенцията "избухливото" поведение се увеличава и се запазва.

Друго, непряко, съображение против тази терапия е становището, което тя подкрепя. Аутизмът е биологично състояние, което включва нарушения или неправилно развитие на части от мозъка. Както казахме вече, аутизмът не може да се лекува. Единствено може да се подобри и затова трябва да се научат методи за преодоляване на повечето от изпитваните затруднения, но основното разстройство е доживотно. Подкрепящата терапия може да предизвика неправилни надежди и нежелание да се приеме детето с аутизъм. Тя обрисува аутизма по-скоро като враг, който трабва да бъде победен, отколкото като разстройство, една пречка той да бъде разпознат като неотменна част от индивидуалността и идентичността на човека, около която трябва да се работи. Родителите, които са накарани да повярват, че тяхното дете може да стане "нормално" чрез такива интервенции (в най-добрия случай всяка интервенция може да накара индивида да се представя като "нормален") неизбежно трудно ще приемат тяхното дете, докато мислят, че неговият аутизъм е временен.

Много по-конструктивна подкрепа може да се даде, като се разработят алтернативни начини за възприемане, възпроизвеждане и усвояване на умения и способности. Съществуват малко или липсват реални доказателства в потвърждение ефикасността на подкрепящата терапия и за разлика от другите интервенции, не е дадено подходящо съответно обяснение на нейната методология. Въпреки това, може би има някакво подобрение при налагането и възстановяване на контрол там, където е изгубен, а за някои индивиди с аутизъм принципите, върху които се основава тази интервенция, могат да се окажат напълно смислени.

За съжаление, много по-лесно е за родителите да възприемат подхода на "заучена обич", когато тя носи със себе си надежди за чудотворно оздравяване, отколкото просто да приемат разликите между тяхното дете и другите деца, които нямат аутизъм. Съществено е винаги да се помни защо се прилага интервенцията и кого тя е насочена да подкрепя. Съществуват и други начини да се ограничи деструктивното поведение, както има и други начини да се предложи подкрепа, съвет и консултация на родителите, които правят всичко възможно, за да се справят с проблемите, които те намират за трудни за разбиране и справяне.

Подкрепящата терапия претендира да е една от най- ефективните методи за намаляване на "аутистично поведение", особено когато се комбинира с други методи. Важно е да се попита дали е по-важно да се редуцира "аутистичното поведение" или да се занимаваме на първо място с нуждите и нарушенията, които водят до такова поведение. Опитът показва, че най-добрата терапия за хората с аутизъм е ранното и специализирано обучение, което прави околната среда по-приемлива за тях и е насочено към специфичните дефицити на всеки отделен човек.






<<< назад