Заекване

Заекването е форма на нарушение на плавността на речта – прекъсване на свободния и поток. Причините за появата на заекване остават неясни. Последните научни изследвания сочат, че има неврологична предразположеност за появата на заекване, но редица социални фактори влияят върху активирането му.

Ранните години в живота на всеки човек притежават властта да залагат психични модели, които определят до голяма степен развитието на целия последващ живот на индивида.
В случай на ранно появило се заекване, между 2-5 годишна възраст, въздействието на този синдром върху живота на развиващото се дете е огромно, като залаганите вследствие на присъствието му когнитивни схеми проникват дълбоко в несъзнаваното на личността.

В много случаи това заекване отшумява около 5-годишна възраст, когато детето се научава как да говори и как да координира мускулите, които се използват при говорене.
В други случаи заекването продължава по-дълго. Макар че няма сигурно лекарство за заекването, има много ефективни терапевтични подходи и начинипо които може да подпомогнете детето си, за да преодолява трудностите си при говорене.

Често продължителното действие на заекването върху цялостния живот на личността води до установяването на трайна песимистична психическа нагласа и визия за живота и конкретните обстоятелства през сивите очила на негативизма. Заекващият постоянно преживява болката от невъзможността си да се изрази в едно общество зависещо изцяло от вербалността. Заекващият е в непрекъснат досег с разочарованието от себе си, с конфликта между естественото си желание да излее красиво, ясно и навреме потока на мисълта си и невъзможността си да го направи, с вината от това, че е недостатъчно силен и способен, за да владее словесността си. Заекващият ежедневно преживява недоволството от несъвършенството на наложената от проблема му социална роля, от обективните проблеми, които тази роля му създава, както и от вътрешно психично – субективните травми, които наложената роля му причинява. Заекващият се чувства перманентно в грешка (къде греша, за да заеквам, къде греша в усилията си да преодолея заекването си?), предаден от съдбата, измъчван безмилостно от непреклонността на заекването си. Тъй като залагането на тези схеми протича през ранните години, когато най-често се инициира присъствието на заекването в живота на носителя му, дълбочината на проникване на въпросните ментални установки в несъзнаваната част от психиката на човека е огромна. Детето не притежава самосъзнанието и способността за психичен самоконтрол на възрастния. Малкият заекващ човек няма способността да трансформира наложения му от заекването тежък дистрес. Неговата психика е като необработена неизпечена глина в ръцете на жестокия злокобен авторитарен грънчар – заекването, смазващо депресиращ съзнанието на детето и вплитащ в самата основа на крехкото му съзнание оловно тежките психични компоненти на страха, срама и вината – вината от това което си, което представляваш, вината от неспособността да промениш ситуацията, вината от слабостта си, вината от некомпетентността си… Въпросните процеси водят до сформиране на дълбоко заложен песимистичен комплекс, който впоследствие бива проециран в широк кръг от сфери от живота на вече зрелия заекващ индивид: професионална дейност, финанси, междуличностни отношения и т.н. Песимизмът е несъзнаваното възприятие на света през черните вътрешнопсихични очила на провала, на чрезмерния страх от извършване на грешки, които биха довели до емоционален колапс, загуба, унижение, попадане в лоша ситуация… Когнитивната схема на песимизъм и негативизъм рефлектира емоционално в хронична тревожност, свръх – бдителност (водеща началото си от поведението на избягване на заекването и ролята на заекващ) и нерешителност.

Заекващият индивид се стреми да контролира говора си всячески, да избягва моментите на заекване или като мълчи в повечето от ситуациите или като заменя думите си – цената, която той заплаща за това е огромното вътрешно напрежение, трупано от постоянното блокиране на естествената му изява. Мълчанието му води до сформиране на един наистина болезнен емоционален вулкан от неизразени импулси. Заекващият амплифицира вътрешното си емоционално напрежение дотолкова, доколкото не успява да приеме себе си в ролята на заекващ и се прикрепя към фалшивия фантазен образ на флуентно говорящ. Заекващият изпитва неистов страх от загуба на контрол над нещата и понеже перфекционизмът му постоянно се срива във връзка с говора му, се намира в непрекъсната ситуация на вътрешен конфликт, от която най-често се спасява в поведението на отбягване на речевите ситуации – а това поведение води до експлозивно натрупване на неизразените словесно афекти. Външно погледнато през очите на непредубедения зрител, на незапознатия с проблематиката на този тежък товар страничен наблюдател, заекващият човек изглежда нормално, спокоен и може би само до известна степен скован в действията и изявите си. Зад тази привидна идилия обаче се крие жестокото напрежение, буквално изгарящо отвътре личността на заекващия индивид. Напрежение натрупано от неизразения гняв и агресия, които се превръщат в автоагресията на вината, напрежение от потискането на позитивните чувства като радост, сексуалност, спонтанност и игривост, което води до превръщането им в тъжната болка от липсата на споделяне на чувствата и нуждите си.

Когато крехката психика на детето осъзнае, че то е различно от другите деца и не успява да говори като тях, то започва несъзнавано да се стреми да направи всичко възможно, за да задоволи изискванията, поставени от трудностите в говора му. То преживява себе си като различно от другите деца, стреми се да бъде като тях и полага усилия да говори като тях. Блоковете на заекването му се интернализират психически като един свръх изискващ безпощаден авторитет, авторитарен неумолим авторитет, чиито изисквания трябва да бъдат покрити на всяка цена. Детето опитва да бъде силно, да се бори с блоковете си, но не успява. В него се сформира несъзнаваното правило, че трябва да се стреми да живее според изключително високите интернализирани стандарти, поведение и представяне пред другите, обикновено за да избегне критиката им. В детето се образува разбирането, че не е достатъчно добро и съвършено и затова заеква. То започва да се стреми към перфекционизъм, към това да се представи възможно най-добре. В основата на този стремеж стои желанието му да говори добре – едно желание, което рядко бива задоволявано, но което тласкано от интернализирания жесток авторитет на заекването му, се проектира като перфекционизъм във всяка една житейска сфера, безмилостно високи стандарти и свръхкритичност към себе си и другите, в ригидни правила и „трябва” в много сфери на живота. Тази несъзнавана схема на перфекционизъм води до значими дисфункции в: преживяването на удоволствие, умението за релаксация и спонтанност, самочувствието, чувството за задоволство при постижения, установяването на хармонични връзки.

В общия случай заекването се появява след период на нормално за възрастта речево развитие. В някои случаи отключващ фактор е стресова ситуация, но често няма явни причини за появата му. Заекването започва внезапно, като силата му зависи много от обстановката, събеседника и други; самият заекващ осъзнава отлично проблема, което води до притеснение, а понякога и до отказ от говорене.
При друг вид заекване причината е затруднение в обработката на информация. Речевото развитие обикновено изостава в сравнение с нормите за възрастта. Детето може да конструира дълги изречения, но думите в тях да са с непълен и неразбран състав. В други случаи детето не може да прави дълги изречения, обърква се и има нужда от помощ, за да оформи изказването си. Тук заекването се появява постепенно, като силата му варира значително — от пълната липса на блокажи до твърде честата им поява на всяка произнесена дума.
И в двата случая е необходима консултация със специалист логопед, психолог и/или невролог. При втория тип основна се явява работата върху поетапната преработка на информацията (най-вече езикова), която е затруднена.
Спазмите (блокажите) на говорната мускулатура могат да бъдат локализирани в един или няколко отдела на говорния апарат: дихателния, гласообразуващия и артикулационния.

При спазми на дихателната мускулатура особено важна е правилно проведената дихателна гимнастика, водеща до нормализиране на нарушеното дишане и снемане на общото напрежение. При спазми на гласовата мускулатура (намираща се в ларинкса) терапията води до укрепване на тонуса на гласните връзки и оттам — до намаляване на спазматичната им готовност. Спор буди локализацията на спазмите в артикулационната мускулатура (особено на устните). Все повече се налага мнението, че това не е тип заекване, а говорна диспраксия и спазмите не са предизвикани от промяна на мускулния тонус, а са резултат от нарушена способност за възпроизвеждане позата на съответния звук. В терапията на този вид нарушение е от изключителна важност зрителната опора, т.е. зрителният контрол върху собственото звукопроизношение.
Тъй като няма яснота по редица въпроси, свързани с видовете заекване, с причините за появата им, няма и единна терапевтична стратегия.